Бойното поле

Някогашното красиво, зелено поле сега представляваше огледално подобие на повърхността на луната. Кратери, дупки и разбити камънаци осейваха някогашните китни хълмове. След последната битка на мегаполисите, огромните разрушения и развалини си останаха там където бяха паднали. Ако човек се разтърсеше можеше да намери какво ли не, стига да му намереше приложение. Естествено след всяка война имаше и лешояди, които да оглозгат останалите полезни части или магически съставки.
За щастие поне нямаше трупове и по-опасните оръжия на градовете бяха премахната преди много време, защото дори и унищожени пак си оставаха опасни.

Адриана изгледа въпросително войниците, които пристигнаха и взеха със себе си инженера. Явно все пак бе доста важна клечка и това до някъде можеше да й е полезно, както и самата информация, която даде относно часовника. Вярно, предупреждението да са внимателни с него беше по-подозрително и смешно отколкото подсказваше мрачния тон на по-възрастния, все пак едва ли щяха да жонглират с него щом го намереха. Но описанието от друга страна бе нещо, което щеше да им послужи добре, тъй като предмета явно не бе обикновен, както и функциите му. Всъщност по описанието вещта дори не приличаше на обикновен часовник и изглежда нямаше да е просто поредната безполезна вещ със "сантиментална стойност" - думи, които в нейните очи изглеждаха абсурдни. Спомени, чувства, носталгия... някои от тях тя дори не притежаваше, но доколкото знаеше за тях, доколкото бе наблюдавала знаеше, че можеше да ги притежаваш и без да се привързваш към някакъв смешен и безполезен предмет, без значима стойност или свойство. Въздъхна и погледна Бланк. Чудно какво ли щеше да каже инженера, как ли щеше да довърши изречението си, в което се разчиташе някаква нескрита тревога. Много въпроси изникнаха, на някои от които едва ли дори би могла да си отговори някога така че просто сви рамене в отговор на чуждата молба да бъдат нежни ако нещото се активира и потегли към бойното поле потънала в типичното за нея мълчание. Когато пристигнаха се огледа наоколо - кратерите и дупките, развалините, които щяха да представляват подтискаща гледка за мнозина, особено за онези, които знаеха що представляваха тези поля преди бойното поле да се намести тук. Облиза рубинените си устни и потърси с поглед счупените артилерии, както бе казал мъжа. За радост наемниците вече се намираха в северната част на бойното поле и областта, в която щеше да издирват предмета не бе особено далеч. Насочи се на там, но преди това отново погледна беловласия за миг и продължи по пътя си, замислена.
- Разделени ли ще претърсваме?

Пристигането на бойното поле внесе малко свежест в душата на Ле Бланк, който от известно време насам си мечтаеше отново да почувства този повей на войната, който, странно, го поддържаше жив през последните години. И това място съдържаше в себе си толкова много сантиментални спомени, че той нямаше как да не въздъхне с наслада, стъпвайки отново тук. Всички предмети, лежащи по земята, парчетата от тях, изоставените, вече нефункциониращи оръжия, всички те можеха лесно да разкажат една история за подвизи и приключения, историята на всеки един, който бе участвал в славните сражение между технологията и магията.
- Brings back the old times. - каза на себе си, без да знае дали изобщо Адриана го е чул или разбрала. Но честно казано това нямаше никакво значение. После изведнъж беше върнат на земята от въпроса й, звучащ така студено, както и всичко останало, което излизаше от устата й, сякаш не можеше да изпитва чувства.
- Да, мисля си да се разделим, защото ще претърсим по-бързо, но да спазваме къса дистанция, за да си говорим... или нещо такова. - позамисли си малко и добави - Ако искаш, може единият да тръгне напред, а другия да върви след него, малко по-настрани, да не би случайно да изпуснем нещо.

Дори на него идеята му звучеше леко абсурдна. Добре де, не леко. Но вече го бе изрекъл и беше късно.

Изглежда, че въпреки че самата наемница бе попитала как да претърсват, това не я интересуваше чак толкова и щеше да приеме първия предложен вариант. И за това и просто кимна, приемайки предложението на ЛеБланк, колкото и глупаво да му се струваше на самият него. Все пак за блондинката изцяло важен беше резултата и в момента именно той и целта им я бяха докарали тук, а излишните размирици и дискусии относно подобен въпрос само щяха да им загубят времето. Може би това беше и причината да пренебрегне тихите думи, които беловласия прошепна по-скоро на себе си отколкото на нея, или пък й бе просто в природата. И точно както мъжа бе предложил, Адриана закрачи пред него, а погледа й се търколеше по сухата почва, малките камънаци и нахвърляните предмети в търсене на часовника. За миг дори съжали, че се бе съгласила на подобна задача, но за съжаление това вече бе свършен факт, с който тя лесно се примири - трябваше да го направи.

Докато двамцата стигнат до бойното поле минаха около 40 минути. Оставаше още много време, но пък и терена бе дооооста голям. В момента наемниците се намираха в предверието на зоната и наоколо имаше доста(абе бая) боклуци и счупени оръжия. Навсякъде около тях се простираше унищожение, сякаш елитна елементалистка група бе минала оттам, което може би си беше вярно.
Интересното бе, че колкото по-навътре навлизаха толкова по труден за вървене ставаше терена....

//ае по-още един пост и почва интересната част....

Тъй като с всяка следваща крачка нещата загрубяваха все повече и повече, Ле Бланк започна да се чувства тъпо. Мислеше, че може да намери нещо, което се заслужава, понеже обикновено така ставаше като се рови в разни боклуци (о, да, беше правил и такива неща) - намираше някой и друг по-интересен предмет, който прибираше и после продаваше, за да изкара допълнителни пари. Така че освен за описаното приспособление, наемникът търсеше и разни дребни неща, които можеше да носи и имаха някаква, макар и малка, стойност. Отделно, мълчаливата девойка не му вдъхваше много доверие за момента, но усещаше, че има нещо сходно между тях, дори и малко, и го човъркаше от вътре да открие какво е то. Но си беше инат и на мълчанието отговаряше с мълчание.

/ще пробвам следващия път повечко, сега ме боли всичко от врата до кръста, доста мускулна треска, но искам да пораздвижим нещата тук (:

За жалост нещата, които Бланк виждаше бяха или пълен боклук или прекалено тежки за да ги носи. Просто след като армийте бяха прибрали каквото могат, лешоядите от Пийстаун бяха умели всичко останало.
В същият момент обаче, Адриана(благодарение на уникалността си) дочу гласовете на няколко души отвъд сегашното им положение. В ляво от тях имаше една голяма камара железа, най-вероятно счупена артилерия, но зад нея явно имаше някой......

С видимо голямо старание Адриана оглеждаше боклуците и почти също толкова старателно престъпваше вече все по-трудно проходимия път като всяка крачка и пътя през който минава бе внимателно обмислен и пресметнат. Часовника за сега не бе зърнала, но не оглеждаше само за него - заобиколена бе от вещи, стари и забравени, изпочупени или крайно безполезни, но съществуваше и възможност да намери нещо, което да й послужи работа и русокосата не възнамеряваше да я пропусне.
"Нищо..." помисли си мрачно докато за пореден път се огледа, хвърляйки повърхностен оглед на обстановката. Дали от лешоядите, дали от самите армии това нямаше значение за нея - факт бе, че повечето неща, които все още вършеха някаква работа вече бяха обрани. А може би... може би и часовника вече бе намерен от някого. Но въпреки тази песимистична мисъл, наемницата продължи да оглежда, все така потънала в мълчание. Мълчание, което за разлика от това на беловласия, не бе плод на никакъв инат или нещо подобно - просто успокояващо и подпомагащо на концентрацията й. Но когато същата тази тишина бе разкъсана от няколко далечни гласа, зеленооката рязко извърна глава към посоката, от която идваха, накланяйки леко глава. И без това безстрастният й поглед замря, забит в земята, но се бе заслушала внимателно. Ако чуеше нещо конкретно... само да чуеше нещо конкретно. Няколко варианта относно възможната самоличност на хората преминаха през ума й и повечето не бяха положителни, не и ако търсеха заринати сред боклуците съкровища.
- Чу ли това? - попита със снишен тон, но достатъчен, за да я чуе ЛеБланк. Отговор не очакваше или поне не положителен, но не това бе и целта й - искаше просто да привлече вниманието му.

Освен собствените си стъпки или по-скоро счупващите се предмети под краката му, той не чуваше нищо и повдигна въпросително рамене.
- Ъъъ, не? - и понеже си мислеше, че нещата не могат да му убягват ей така, Бланк реши, че новата му позната се опитва да се вкара в някой тежък шпионски филм, като онези, които бе гледал в имението като малък. "Чу ли това?" - звучеше точно като някоя фраза от тези класическите, след които обикновено се случваше нещо по-интересно в сюжета. И понеже животът си беше филм, току-виж и сега станеше някой екшън, мисъл, която накара наемника инстинктивно да провери дали оръжието му е на мястото си.
- Е, какво по-точно чу? - прошепна той, гмурвайки се предполагаемо във фантазиите на спътницата си. И без това нямаше да загуби нищо от малко преструвки.

Наостреният слух на жената, не успя да долови точни изречения, нито думи, но все пак успя да различи нещо от гласовете.
Бяха детски и бяха превъзбудени, явно се забавляваха с нещо.
Как щяха да реагират наемниците? Дали децата бяха видяли часовника? Все пак той се отличаваше от боклуците наоколо.
...........
Иначе по земята има единствено разтопени метали, счупени части и различни други малки нещица, който нямаше кой да се навие да събере, дори усърдните рециклатори на Ню Мекка. Естествено наемниците можеха да грабнат по-един чувал и да почнат да събират всякви неща и после да се опитат да ги продадът. Но понеже нямате определени умения, няма как да знаете кое е ценно и кое не....

- Е, какво по-точно чу? - въпроса на ЛеБланк бе донякъде очакван, но може би нещо вътре в нея все пак се надяваше, че когато обърне по-голямо внимание на тишината и той самият да дочуе поне някакъв далечен шум. Напразни надежди, уви, явно не всеки втори се радваше на уникалната възможност да се роди като изрод благодарение на радиацията, която я бе сдобила с разни екстри, често за които съжаляваше. Както този път. "Фалшива тревога." помисли си и премигна. Факт беше, че подобни изострени сетива можеха лесно да превърнат всеки здраво мислещ човек в параноик, особено ако ситуацията допринасяше за това.
- Не, нищо... просто хлапетии. - проговори отново и след още няколко секунди, в които се опитваше със слуха си да долови още нещо, върна погледа си към благородника, а миг по-късно и към боклуците. Всичко й се струваше толкова.. безполезно и изпотрошено, сякаш се намираше не на старо бойно поле, а на сметище, в което се е изгубила. От къде да започне? На какъв принцип да търси? Или да разчита на случайността? Единствената разлика между бунището и мястото на което се намираш бе че тук, за щастие, нямаше памперси. Единственото място, което може би изглеждаше подходящо за едно начало на търсенето, едно истинско начало, бе голямата камара железа, които й направиха впечатление по-рано и които й се сториха като.. артилерия може би? Изглеждаше като хубаво място, където да продължи търсенето си.

Наемникът въздъхна тихичко, след което просто продължи търсенето, продължавайки от там, до където беше стигнал. В главата му изплува мелодията на една стара песничка за войната, която той започна да си тананика, докато ровеше с крака в боклуците, а очите му се оглеждаха за странно изглеждащ часовник или каквото точно трябваше да бъде. Онзи тип бе казал, че лесно ще се познае нещото, значи добреее, сигурно не беше обикновен ръчен часовник, каквито тук със сигурност можеха да се намерят в огромно количество. Песнента не излизаше от главата му и той всеки момент щеше да я запее с цяло гърло може би, но все още успяваше да се сдържи. Може би просто мястото, на което се намираше, потискаше до известна степен желанието му да му е весело...
- Някакъв успех? - попита той Адриана, макар да знаеше, че тя щеше да си каже, ако имаше такова нещо. Просто гърлото му щеше да пресъхне, ако не използваше устата си.

Двамата продължаваха и скоро се оказа над камарата желязо...
Може би тук можеха да намерят нещо по-ценно?
Но пък от друга страна времето изтичаше....

Веднъж покатерила се на камарата желязо, Адриана се огледа още веднъж, решила, че ако огледа от по-високо може би ще има някакъв по-голям успех, какъвто щеше да им е нужен, особено при ултиматума от време. Но за сега резултата бе нулев - както обикалянето по равнинната част, така и сега. Надяваше се поне при ЛеБланк нещата да вървят по-успешно...

/мързел фтв .-.

Щом жената се изкачи на камарата, картината й се изясни доста.
Бойното поле найстина, изглеждаше като края на света, само дето телата ги нямаше... е поне, повечето. Изкачването не бе лесно и двамата с партньора й, се бяха поизпотили, но поне имаха добър изглед. С поглед тя можеше да обходи около 1/3 от зоната, но дали това щеше да й помогне, ако търсеше малък предмет?
За сметка на това, сега поне виждаше групата деца, която бе чула по рано. Те бяха, половин дузина, мърсни и боси, очевидно деца на войната, но шумяха весело. Половината от тях очевидно, търсеха нещо, което можеха да откраднат и продадът, докато другите три пък си подхвърляха нещо малко....
..........
В това време, докато Бланк се изкачваше се спъна в нещо, което почти не го събори. Изглеждаше като.... книга.
Но какво търсеше, една дебела, твърда, обрисувана с ироглифи книга, насред артилерията на Ню Мекка?